РЕЦЕНЗИЯ ЗА "КАНЕЛА" НА ЕЛИН РАХНЕВ

Един Елин. Отместил се встрани. От всички живи. Клакьор на мигли. Но и на смъртта. Оставил се на поезията да го влачи. Да го тика. Да го измъква. Да го изповядва. До последният капиляр.

         Един Елин. Превзел празнотата и инерциите на света с канелените си метафори. Заложил на тоталното самопризнание. Превърнал се сам в заложник на своите чувства. Но заложник-доброволец. Сключил бартер със самият себе си.

         Един Елин. Опитал соковете на всички думи. Нашмъркал се с мълчание по Нея, анонимната му муза:

И мълчах. Строшен от целия свят. 
Дрогиран от тъга по всичко. 

Славей на смъртта. Постер на организма й...

         Изключил се от всичко живо. PR на аутизма. Гинещ в нечия красота. Скрил се и от добрите и от лошите в крайбрежията на нечий дъх. Обобщен по Нея. Окончателно зависим от очертанията й:

Това е най-великият сценарий, който съм чел. 
Това е гауди привечер. 
Това е барселона-реал мадрид на ноу камп сектор 5.  
Това е ранният пикасо, късният гоген...

         Псуващ не каруцарската, а като... лебед:

И падам си по теб, ема бовари – 

по леля ти, по майка ти, по баба ти, - 

ебал съм ти смъртта, ебал съм ти и другото 

щом ти стоиш на хълма сред дърветата,  

облакътила се над музите, поетите, изкуството...

         Поетът с отекващи до безпаметност думи, които се впиват завинаги в мозъка ти. Като неизличими графити по бетонните стени на масовата култура, готова хищнически да всепогълне, да назидае, да опакова.
         Някак винаги встрани. И все пак съучастващ, съчувстващ, аплодиращ, обичащ. Макар и киснещ често в сектор Г, докато върви Играта на терена...

         Един Елин, който не превишава скоростта на думите. Но те винаги са директни, жилави, неотстъпчиви. Влюбчиви. Влюбващи те. Не катастрофира с тях, не злоупотребява с езика. Съзнаващ, че думите му са „в кадър”, но готов да сподели възхитата си с читателите.

         Въпреки че...

Това състояние не може да се обясни. 

Всяко негово тълкуване би ме изплюло в медицината...

         Един Елин. Нова версия на всичко. PR на скръбта. На аутизма. Дрогиран от тъга. Дистрибутор на винилово щастие. Юпи, от 18 век.
         Пишещ със стомашните си сокове. Наркотично зависим от нечии очертания. Поетът-наркотрафикант.
         Преподавател по география на сълзите. Измъкнал се от контекста. Отървал се. Победил го. Встрани от всички пейзажи и часовници. От общественото.

         Един Елин. Немасов. Сеещ меланхолия, жънещ съвършени преживявания.
         Непокорен, свободолюбив. Правещ опити за поезия. Но само в краен случай. Когато наистина няма и елементарна концепция за живота. Или само когато Тя си тръгва и е готов да изпише цели 400 страници за прашеца по миглите й. И поне още 400 страници за трептенето им. Да източи автобиографията си от вените...

         Престрашил се да напише за всички онези Гергани на света, които ежеседмично перат и простират слиповете и чорапите на мъжете си, готвят мусака, правят секс преди късните новини - във вторник и петък след филма, между 23,32 и 23, 47 ч.: 

Гергана бе прекрасна, мила. 
Залезът хленчеше в капачките на коленете й,
дъхът й размножаваше природата...

         Онези Гергани, по които някога са ахвали цели поколения, но днес са държанките на потентни и привидно щастливи мъже-свине. Елин санкционира живуркането в кочини. Фалшифицирането на любовта. Неутрализирането на романтиката.
         Но не иска да подмине небрежно онези Гергани, докато сияе от плахо или яростно преклонение по анонимната си муза, обект на копнежите му. Не, не му се ще да пропуска нежните половинки, които залязват в сянката на примитиви, посещаващи редовно фитнес. Кретащи в обкръжението на мускула завяхващи жени.

         Оплаква онези Гергани, които бутат дните заедно с мъже от типа техник в завод – с куца душа. Не прощава. Кара ни да се замислим сериозно и по друг въпрос. Дали това не са и онези Гергани, с които делим един покрив в настоящето си?
         Вчера са били обожаваните от нас любими. Падали сме им на колене. Но днес сме ги приели като даденост. Като статуетки, подарени от съдбата. Като миялни машини. Или като инкубатори.
         Не като музи, а като образи, с които ей така си съжителстваме.
         Разминаваме тела и погледи. Изпречваме се пред очите си, без да се виждаме.

         И не става ли дума за всички онези Гергани, които всъщност са жертви на домашното ни, но и на публичното насилие?
         Онези, които искаме да подчиним на предразсъдъците си?
         Да настаним и затворим завинаги в удобни клишета?

         Да, бива ни за всичко, но не и за вълшебства. Не и за омайване на любимите ни. Това са въпросителните, които се крият като че ли иззад серията Герганини стихотворения.

         Пък и дали Елин не се бунтува срещу типичната балканска представа за семейството, която препредаваме по традиция, а на всичкото отгоре и спазваме, колкото и да се правят някой от нас на интелектуалци, но изживявайки се като част от патриархалната система, третираща жените като обслужващ персонал?
         Не, той не възприема сервитьорките, камериерките, чистачките, домакините, продавачките в магазини или по пазари, диспечерките като плът. Нито като помръкнали тела.
         Той предпочита друго.
         Отдава се на интимната си стратегия по (ре)цитиране на мигли. Бди над сребърни сълзи. Гълта ехото в босилека на женски устни...

         Избира си да бъде кратък пътеводител на мигли, и толкова.

         Елин не се увлича по празните приказки, не ни завещава изгнили от корените си думи. За да бойкотира по свой начин покварената представа за жените, поетът просто с лека ръка пише и включва в книгата си „Канела” може би най-краткото, най-малко видимото, но и най-безпардонното като смислова натовареност стихотворение на света:

Защо?

                           („Гергана”)

         Това е. Какво повече искате да ви каже? Да ви подреди мислите или отговорите в рими ли? Не, няма да стане.
         Елин не морализаторства. Не размахва пръст. Преподава чувства...
         Срещали ли сте преподавател на чувства? А преподавател по география на сълзите? Не сте. Няма и да срещнете...

         Просто Елин не се побира в никакви класации, интерпретации, журирания. Той разоръжава всяка критика с пристрастието си към света, с таланта да изравя от сърцето си уникални метафори, чезнещи отвъд коректорите, отвъд редакторите. Отвъд канона, ако щеш. Излиза от рамката светкавично.
         Докато търсиш подходящи упътващи знаци към неговата вселена, стиховете му са отлетели и са си свили гнездо във вечността. А ти трябва да се радваш, ако си успял да се докоснеш до тях. Ако си имал тази привилегията да ги прочетеш и почувстваш...

         Представям си го, докато пише. Стои на дълги барове. Напива се до есен. Разпада се по любимия си футболен отбор ЦСКА. Уж някъде в агитката, но скрит. Неуловим и за себе си дори. Ненаситен, но насищащ. Еуфоричен, но и меланхоличен.
         Дълготраен във вътрешните рими на живота.

         Представям си го. След сто, след двеста, след триста години. Един небостъргач, кръстен Елин.

         Един Елин като небостъргач...

         Отвориш ли „Канела”, ще ти се прииска да подишаш заедно с Рахнев. Да помръкнеш в стиховете му. Да те приспят. Да ги изсънуваш. Да те разсънят. А на сутринта да ги огласиш и пренесеш нелегално през митничарите на помпозните ценности.
         Наистина си струва да се подслониш в тази книга. Да усетиш силата на голямата, на извънредната поезия.

http://litclub.bg/library/nbpr/pp/prisustvia.htm


---